Време-пространство

Време-пространство

Всеки човек сам по себе си е съвършено самотен, изключителен и самодостатъчен. Всеки, на практика, е добър и интересен от негова (в първо лице, ед.ч.) гледна точка. Но когато намериш някой, който е съвършен за теб (и колкото теб), вече не си тази изключителна личност, тъй като не си единственият. С това се премахва и терминът „самотен“ от дотук изложената формула в първото изречение. Но се появява съвсем друга проява на великия човешки ум (освен скуката б.р.), който се корени в проблематиката на времето и пространството. Или иначе казано – ти вече не си съвършен и изключителен, защото има още един индивид, без когото ти не можеш да се чувстваш както преди.

Всичко се състои в това, че когато не си самодостатъчен имаш нужда от другия. Но не може да си в постоянно взаимоотношение с индивида с дългата/късата коса и да не сваляш дясната си ръка от задния джоб на полуокъсаните й/му дънки, защото накрая ще се изгубиш в нещо като гора, от която почти няма измъкване. Налага се да имате и свой живот, който е отделно от другия (онзи с жената/мъжа до теб).

• След като имаш живот, в когото човека до теб не е в пряко взаимодействие с теб, се появява копнеж, специализиращ се в постоянно търсене на другата половина на съвършената ти същност. От този копнеж няма измъкване. Това е проблем или иначе казано – проблемът време-пространство.
• Времето и пространството са… е, те са една реалност, макар че в последното столетие се преустроиха значително – автомобили, телефони, самолети, интернет. Успяха до голяма степен да разрушат една част от тези измерения. И точно тук се появява в острота целият проблем: „Защо не ми звъни, не сме се чували вече един час, а ми, ако е при някоя/някого?“ – времето значително се скъсява, “Звънни като стигнеш“ или „Да те закарам с колата – само половин час път е?“ – пространството го няма. И в същото време (или от друга страна б.р.), индивидът до теб е ужасно далече. Толкова близо е, докъдето е GSM-ът ти, а е толкова далече. Има страх, има нереалност, има съчувствие, има болка, има студенина, има мъка. Чудили сте се как влюбените в миналото са си пращали писма по пощата, или чрез пратеник и писмата са пътували с дни – какво ли са изпитвали тогава? Повече спокойствие навярно, защото времето и пространството в наши дни са двете остриета на една кама (не Христо Стоичков, а друг вид кама), на върха, на която е реалността. Всичко е така изопачено и трудно за разбиране, особено когато ти си в този калабалък от формули и изречения, фикции и факти, загатващи проблема.
• Една много добра приятелка на родителите ми, преди време, публикува стихосбирка, озаглавена „Между мен и теб горчи пространство“. Не знам защо това заглавие така се е впило в мен, като ноктите на орела в романите на Никос Казандзакис, или като песента „Englishman in New York” на Стинг, и това ме ужасява. Пространството и времето на света се е прецакало и стопило, но и така се е увеличило, че само човек, който не е с всичкия си може да го осмисли.

Сега се огледай и потърси човека до себе си. Ако го няма се запитай колко е далеч от теб – в другата стая, в кръчмата, на планина? А ако е много по-далече? Истината е, че колкото по-близо е човекът до теб в сърцето ти, толкова по-далече ти се струва, че се намира в реалността. А проблемът време-пространство се задълбочава и се маха, едва когато този човек е изчезнал завинаги.